история за един сън

Беше тихо. Нощта бе спуснала булото си. Единствено слаба светлина от улична лампа се процеждаше в стаята. Очите ми бяха привикнали с тъмнината и вече не виждах само смътни очертания. Лежах на леглото, а погледа ми разплиташе нишките в най-далечния и тъмен ъгъл на стаята...
- Знаеш ли .. - отроних тихо, с почти пресипнал глас и залепнали устни.
- Не, но сега ще ми споделиш. - прошепна ти и протегна ръка за да погалиш моята.
Преглътнах и отпих от чашата вода на нощното шкафче. Исках гласа ми да е гладък като коприна.
- Наскоро научих нов метод на сублимиране. Близък човек ми го сподели. - усетих ръката ти върху моята в тишината на паузата ми и продължих - Той ми разказа как когато има теми и неща, които му тежат, сяда и чрез медитация провежда диалог с човека към когото са насочени. Познавайки човека, сподели ми той, можеш спокойно да предвидиш реакциите му, да знаеш отговорите на собствените си въпроси ..
- Но така не събличаш ли от смисъл и значение другата личност. - учудено поде ти - Как може да си толкова сигурен, че знаеш отговорите. Не спираш ли да се изненадваш от хората по този начин?
И колкото рязко ме прекъсна, по същия начин се и спря. Това не ме изненада. Поех дълбоко дъх и продължих:
- Хмм, първосигналните ми въпроси бяха същите.
- И как може това да е сублимация? - отново ме прекъсна, но този път имаше нотка несигурност в гласа ти. - Той не знае ли дефиницията на сублимация или ти не я знаеш и му вярваш сляпо?
Не исках да се защитавам, но осъзнах че атаката ти всъщност не е към мен или моя приятел и затова подех наново:
- Знаем я. В днешно време всеки е психолог или разбира от психология. - усмихнах се, и въпреки че бе тъмно, мисля усети изкривяването в краищата на устата ми. - Но нека довърша. Според него, един такъв процес, на медитация обвързана с разговор не просто дава отговори на неща, които знаем. Не. Той смята, че този подход към нещата успокоява личността, един вид, полага основата на истинската психо-аналитична сублимация обвързана в основата си с изкуството.
Исках да видя реакцията ти и затова спрях. И въпреки че усещах ръката ти върху моята и очите ми бяха свикнали с тъмата навред, не можех да различа ясно чертите на лицето ти. Продължих, но гласът ми бе по-тих:
- Този процес е свободен от очаквания, те са му някакси изцяло отнети и заместени с топлината и сигурността на собствения диалог. Така личността се изчиства от притеснения и спирачки, канализирането на сублимация може да започне.
Беше тихо в стаята. Чувах биенето на сърцето ти. Усещах топлия ти дъх върху настръхналата ми кожа.
- Но очакванията и заместването им със свобода са моментни, конкретни, насочени изцяло към сублимация на личността елементи. Те не подпомагат за разрешаване на конфликт или лекуване, нито премахване на проблема породил сублимация на първо място. - продължих плахо.
Туп. Туп. Туп. Туп.
- А изкуството как е свързано със сублимация в случая?
Гласът ти, не сподавен, леко учуден по-скоро, ме прониза.
- Изкуството е искрения израз на личността. Когато личността сублимира тя твори, влага себе си, говори искрено. И успешната сублимация е една стъпка по-близо за личността, стъпка по-близо до свободата.

Беше тихо в стаята. Дори от отворената балконска врата не се влизаше шум, само леката топлина от лятна нощ. Ни дъх. Никакво Туп, Туп.
Затворих очи.

Отворих очи. Там беше ти.

Багаж

Виж, не искам да нося такъв багаж със себе си.
Калкото и умно да се опитвам, да измисля и да ти напиша нещо, то звучи глупаво и недодялкано. толкова съм се стегнал, че една шега не мога да пусна като хората. И предварително ме извини за съобщението изразяващо сублимация от моя страна ..
ААААААААААА ....... почти го написах като ФБ съобщение .. пфиууу ...
Не се надявам да ме разбереш защото си психолог, не се надявам да ме разбереш защото си жена или просто човек.
Просто не знам!
Не знам от къда да започна. Седя замислен, усещам товара, точно този багаж, който трябва да стегна. Сарказма, сгънат прилежно в квадрат като тениска или риза. Панталоните, свити и прегънати на две, да не се измачкат от страхове и лъжи. Белъото и чорапите прибрани в ъгъла на куфара, втъкнати като тайни, които се страхувам да споделя. Късите гащета като малкото свобода, която се отнема чрез престъпване на границите ми. Черните очила, тях няма как да забравя, правят живота хубав навъпреки! И да, гнева, тъмната сила, която като четка и паста за зъби, знам че съществува, но забравям че е важна част от пътя ..
Но на къде да тръгна? Кой е пътят за мен? А колко тежи този малък куфар. Мислех си, че се стягам за почивка .. или поне приятно пътуване, а с тоя багаж .. как да го мъкна.
Седя си в стаята и се взирам през прозореца. Не ме напуска мисълта, че някой ме гледа. Фокусирам малко по-добре и виждам една жена, по-скоро бабичка, ме наблюдава седнала в леглото си в отсрещния блок. Исками се да се мръдна и да спусна завесите. Но този товар, стегнат прилежно в куфара на леглото, все едно е на раменете ми.
Минава ми мисълта да го хвърля през прозореца. Така правим в моята страна. Хмм, но така правим с боклука. Защо асоциирам багажа си с боклук? Колко хубаво си го нося! Ха ха ха! Та аз не мога да помръдна, носел съм го бил, а ха ха ха! Добре, нека се фокусирам отново, ще измисля отговор на всички тези въпроси!
И не знам колко време седя така, не дни, седмици и месеци. Все едно години от съзнанието ми се изнизват .. пълни с приключения и мигове. А товара някакси олеква, постепенно. Ха, станал съм по-мъдър и не ми тежи?! Не, и това не е. Не знам. Но мисля си, пътуването почва скоро, а аз готов съм и багаж съм стегнал. И вече мога мога да го нося. Сам.
А! Датата не се е сменила. Погледнах си часовника, не години, не бе изминал час. Преди да се усетя бях подминал с бодра крачка кварталната кофа, и бях олекнал от багаж. Днес съм на стоп, без багаж ще си помислят, че съм до някъде наблизо. А знам, че следващото приключение е зад ъгъла...
Сетих се кой броди навън сега! Извинете ме, трябва да звънна един телефон ...
Намерих си най-близкия ъгъл , ;) , пффф, не се тревожете за мен ..


П.С.
А с теб, несъществуващо ФБ съобщение, кога, ако не днес .. ?!

Човек никога не знае ...

Част първа:
         Нощта тъкмо започваше. Застанал в края на градината си, в родния си дом в Малкото Хаваи, Шон се взираше в невероятната гледка – централната част на Маями бе като на длан пред него. Офиси, домове, магистрали, и разбира се отвъд тях - океанът. Тук там вече светеха домове и улични лампи. Шон се зачуди, с какво ще се занимава тази вечер и в този момент мобилния му прозвъня.
- Ало?! – Номерът му бе някак познат.
- Здравей, Шон! Как я караш тази вечер? – игривият мъжки глас се извиси в слушалката, - Какво ще кажеш за едно парти? Помниш какво означава това, нали Шон?
- Разбира се, Гари, как бих могъл да забравя всички партита, на които сме били царете. Иначе съм добре, приятел, тъкмо си мислех, че ще изкарам поредната скучна вечер, а то виж как се завъртат нещата. Какво по-точно имаш предвид – парти? – Отвърна Шон на своя приятел от детството, Гари.
- Надявах се, да се съгласиш с поканата ми! Ще организирам парти по случай сделката, която сключих през седмицата. В момента говориш с човек, с няколко милиона напред, ако ме разбираш какво имам предвид? – Последва широка усмивка изписана на лицето на човека, с който Шон разговаряше. Не можеше да я види, но можеше да я почувства, дори и през слушалката. Просто познаваше Гари от прекалено дълго време, за да бъде изненадан. – А между другото, приготвил съм ти изненада Шон! Така че, стига приказки, купона започва точно в девет, у дома. Ще се видим тогава. – И Гари му затвори.
        Шон погледна златния си ‘Ролекс’, обсипан с диаманти, който показваше осем без петнадесет. Дори не се замисли, защо Гари му се обажда в последния момент, важното бе, че няма да скучае тази вечер, а ще има възможност да се отърве от налегналата го меланхолия. Обърна гръб на хоризонта и влезе в дома си. Дом, наследил от родителите си, след като те бяха починали в онази ужасна самолетна катастрофа, отнела живота на сто четиридесет и шест човека, близо до Чикаго. Къщата бе едноетажна, но изключително просторна, с огромна градина, с басейн в единия й край и алея с цветя в другия.
        Шон си взе един бърз душ, да се освежи от поредния горещ ден в Маями. Облече мръсно бял ленен панталон и потник - също бял, прирепнал по мускулестото му тяло, и отгоре небесно синя риза с къс ръкав. Напарфюмира се и бе готов за нула време. Въпреки, че Гари живееше на десет минути пеш, Шон искаше да разходи последната си придобивка, АМГ тунингован Лексъс. Черния звяр бе спрян на алеята пред къщата, сякаш на показ. Шон се намести на шофьорската седалка и запали двигателя. Ролекса бе спрял на осем и петнадесет. С въртене на гуми той потегли.
        Не бяха изминали и пет минути и Шон вече паркираше в алеята пред къщата на Гари. С такава кола, четири пресечки се вземаха на един дъх. Черния Лексъс изглеждаше невероятно паркиран между розова Мазда РХ8 и сребрист, също АМГ тунингован Мерцедес СЛК-а. Преди да успее да позвъни, в рамките на врата вече стоеше Гари.
- Никога няма да забравя, че си парти анимъл. Хайде, купона вече започна! – Сложил широката си, приветлива усмивка той покани Шон да влезе.
- Я кажи ти сега за сделката, а междувременно ме запознай с гостите си! И нека купона да започва... - и прекрачи прага на къщата.
        След накратко разказаната история за спечелване на няколко милиона комисионна от сделка, и съпътстващото му запознаване с Ванеса, Моника, Русата, Цветнокожата, и още няколко, които не успя да запомни Шон, се сети за изненадата.
- И каква изненада си ми приготвил?! – попита го, докато забъркваше двата коктейла 'Бял Руснак'.
- Ще разбереш, когато тя пристигне! – му отвърна Гари и сложи неустоимата си усмивка.
        Гостите бяха почнали да се събират до бъбрекообразния басейн, който се намираше в средата на градината. Имаше и два импровизирани бара с пълни рафтове, каквото може да се сети човек. Хората танцуваха, флиртуваха, попийваха, всеки според своя вкус и количество. Просто се забавляваха. Къщата постепенно се изпълваше с още и още хора. Партито се разцепи на две части – едната около басейна, а другата на алеята където бяха паркирани колите. В алеята Гари бе стационирал един пулт за Ди Джей, и бе приготвил още един бар за новодошлите. Гостите се разхождаха и се забавляваха.
        Часът минаваше десет. Шон си забъркваше поредния коктейл, когато нещо го накара да повдигне очи. През отворената кухненска врата той видя, че една красива млада дама се е вторачила в него. За миг погледите им се срещнаха. Тя влезе в кухнята  слагайки широка усмивка и продума:
- Значи това е била изненадата! Как си, Шон? Сигурно не сме се виждали поне от десет години, направо не мога да повярвам на очите си!
        Шон стоеше с питието в ръка и не помръдваше. Мисълта му тичаше в миналото и търсеше да си обясни това, което се случваше в момента.
- Тони? Това ти ли си? – Промълви Шон все още сграбчен от мига на изненадата.
- Да, от плът и кръв. Как я караш? Разбрах, че играеш футбол за Акулите от Маями? Радвам се, че си успял да сбъднеш детската си мечта. И между другото, изглеждаш невероятно.
- Благодаря, но въпроса е ти как я караш? Около мен няма нищо ново, а с интерес бих изслушал, как си се справила на модния подиум в Европа. Какво ще пиеш?
- Една 'Маргарита', ако обичаш....
        И така, след като приготви коктейла, двамата се преместиха в един тих ъгъл в градината. Потънали в разговор, те не можеха да откъснат поглед един от друг. От някъде се появи Гари и за момент застина. Тони и Шон изглеждаха като картинка извадена от приказките. Гари се приближи и тактично ги прекъсна:
- Харесва ли ви изненадата, деца? Радвам се, че сте се намерили в целия този хаос. Е, аз ще ви оставям да си наваксате тези пропуснати години. Ако имате нужда от нещо, знаете къде да ме намерите. – Усмихна им се и изчезна в тълпата.


Част втора:
        Тони се пробуди леко. Топлите лъчи на изгряващото слънце я галеха нежно по лицето през полуразтворените щори. Тя се размърда леко в леглото и се сгуши в прегръдка на приятеля си Шон. В този момент той изглеждаше спокоен в своя сън, а тя се чувстваше сигурно, обгърната от мечешката му прегръдка.
        Стенния часовник показваше седем часа и двадесет и пет минути – времето да се размърдат, да станат и да се приготвят за работа още бе далеч. Тони като мениджър на собствено училище за манекени нямаше твърдо работно време, а тренировките на Шон щяха да започнат чак в единадесет и половина. След като бяха прекарали незабравима вечер на купона в Гари снощи, тя се бе озовала в дома на Шон в Малкото Хаваи, място което добре познаваше още от деца. Още няколко предразполагащи питиета и те се бяха преместили на огромното му легло във форма на сърце.
        Сега, след няколко минути прекарани така, Тони реши да изненада новото си гадже, като му приготви закуска и му я поднесе в леглото. Измъкна се леко изпод огромните му яки ръце, стана от леглото и нахлузи една от неговите ризи. След като мина първо през банята, да се освежи и да си измие зъбите, Тони се озова в кухнята. Погледна с какви продукти разполага в хладилника и се почуди какво би му се усладило на това 'малко' момче, спящо като бебе в спалнята. Прегледа шкафовете и се сети за любимите му препечени филийки със сирене и домати, които майка му им правеше като, бяха деца. Не бяха минали и петнадесет минути, тя бе наредила закуската в подноса и се запъти към спалнята. Беше толкова щастлива. След толкова години копнежи, толкова много неуспешни връзки, тя най-накрая бе щастлива. Шон бе единствения човек, който бе накарал сърцето й да трепти и то още от деца. Застана на врата и се загледа в спокойното му лице. Тя остави подноса със закуската на нощното шкафче и разтвори изцяло щорите. Ярките лъчи на слънцето нахлуха в стаята и тя направо светна. Раздразнен от тази внезапна ярка светлина Шон се размърда в леглото. Отвори първо едното, а после другото си око. Пред него бе най-красивата гледка, която бе виждал през живота си. Слънчевите лъчи озаряваха падащата като водопад, къдрава, руса коса на Тони. Той забеляза, че е нахлузила негова риза и се усмихна широко.
- Как спа, скъпи? – попита Тони. Премести се до неговия край на леглото и седна на ръба.
- След така прекараната вечер, не можеше да не спя като къпан – каза той и я придърпа към себе си. Тя ся остави неговите силни и мускулести ръце, да я обгърнат и жадно впи устни в неговите. Едва вземайки си дъх след страстната целувка, тя му прошепна, че му е приготвила от любимите му препечени филийки, и закуската му го чака в подноса до тях. Шон я притисна още по-силно до себе си и усети колко мека бе кожата й.
- Благодаря ти, Тони. Не мога да повярвам, че си до мен сега. Моя сбъдната детска мечта!
         Той впи още по-жадно устни в нейните и тя се остави, да бъде изцяло завладяна от прегръдка му. Той леко разкопча ризата й, и я свали. Следващият малко повече от час, премина в страст. Страст по-гореща и от предишната нощ.
         Пътя, който бяха изминали, и пътя, по който тепърва им предстоеше да вървят, нямаха значение. Тони и Шон лежаха прегърнати и си говореха. Говореха си така, както когато бяха деца, преди години, преди Тони да започне да пътува из света и да гони кариера. Любовта, която бяха изпитвали един към друг, чистата любов с цяло сърце, отдаването на другия безкористно. Това силно чувство ги бе завладяло още от първият път, в който очите им се срешнаха в дома на Гари. А сега те продължаваха  да си разказват един на друг, какво се бе случило през тези много години и се смееха на случките, които бяха имали като деца.
         Часът наближаваше десет. Те решиха да се преместят в градината. Тони облече един бял копринен халат, а Шон облече набързо едни къси гащета и сложи любимия си потник. В градината, слънцето печеше вече много силно. Очертаваше се още един горещ ден в Маями. Шон разпъна градинския чадър и двамата с Тони се настаниха под огромната му сянка. Той положи подноса със закуската на масата и те се заеха да ометат приготвеното от Тони.
         Тъкмо приключваха със закуската си, когато небето бе огряно от ярка светлина.  Последвана от страшен, оглушителен тътен. Шон се изправи от стола си. Тони го последва до края на градината, от където се виждаше почти цял Маями. Там двамата застинаха в ужас. От центъра на града се издигаше огромна гъба, а ударната вълна от експлозията, помиташе всичко по пътя си – домове, офиси и всичко друго което се изпречваше на пътя й. Единственото, което им оставаше бе да се прегърнат и впият устни в целувка. След по-малко от половин минута къщата на Шон бе също пометена, но двамата с Тони останаха завинаги заедно, вкопчени в любовта, която трябваше да изживеят, а не можаха...

напред-назад

    Денят тъкмо бе към своя край. Филип погледна към часовникът си, а той показваше 17 часа. Посегна към ключовете за колата и се спря. Защо? Защо да излиза? Защо да пробва отново да говори с Нанси? Защо продължаваше да си мисли, че тя още го обича, че още заслужава любовта му? Не можеше да си отговори на тези въпроси.. а някакси и не искаше. Бе го страх от евентуалният отговор. Трябваше ли да опита или просто да я забрави? Не знаеше, какво може да се случи, но тайно се надяваше. А може би наистина трябваше да опита, иначе трите години прекарани заедно просто биха били загубено време. Годежа, плановете за свадбата, всички свой мечти, които бе обвързал с нея щяха да са на вятъра! Чувстватa, бушуващи в него го побъркваха. Беше й простил вече за изневярата, бе я забравил почти и единствената мисъл в главата му бе тя, Нанси, любовта на живота му...
    Грабна ключовете и се изтреля през вратата на хотелската си стая. Не след дълго летеше със 100 мили в час по магистралата към Малкото Хавай, към луксозната й къща, към нея, към Нанси! Едва удържаше емоциите си, а мислите му прескачаха напред и разиграваха всички сценарии, които можеха да минат през главата му. Не усети как времето се изниза и четиридесет минути по-късно бе вече пред домът й. Изгаси двигателят на автомобила и понечи да слезе, но се спря. След всички сцени, които си бе разиграл по пътя, сега не знаеше как да подхване разговорът с Нанси. Не знаеше какво ще му отвърне тя. Дали ще го приеме обратно или отново ще затвори врата и живота си за него, както бе направила след като той я хвана в изневяра...
     Постоя известно време в колата, но все пак вече бе пред домът й. Насили се и излезе. Тръгна през алеята за колите и стигна до входната врата. Натисна звънеца. Последва дълга пауза. Той се досещаше, че тя е там, защото къщата бе осветена. Извърна се към колата си, спряна на улицата, и взезапно съществото му се изпълни с несигурност. Направи крачка назад, но се спря! Обърна се отново и натисна звънеца, но този път не го пусна близо минута. От вътре се чуха гласове, в предверието се светна някаква лампа и врата се отвори се отвори бавно. В рамката й стоеше нанси, очевидно гола, загърната само в някаква хавлия. Бе изпотена и задъхана. Гледката накара Филип да настръхне. Той бе дошъл да я моли да се върне при него, да й се обясни за поред път в любов, да й каже, че всеки дъх, който си поема не си струва въздуха, ако не е с нея, а тя... тя се бе отдала на плътските си удоволствия.. Както и когато я бе хванал в изневяра. Пред очите му притъмня, той я избута от врата и нахлу в къщата. Искаше да види физиономията на човека, с който тя мърсуваше. Не бе успял до сега, но усещаше, че момента е близо. Направи няколко крачки към хола и се закова на място. На лицето му се изписа ужас. Извърна се към входната врата и направи крачка към нея, но в следващия миг цялото му същество се изпълни с ярост. Обърна се отново да погледне към човека, който най-малко бе очаквал да види. Изкрещя и се нахвърли отгоре му. Джон, най-добрият му приятел, бъдещият им кум.. Не усещаше нищо, само изпълващото го чувство, че иска да сложи край на живота на този лицемерен боклук. Сбориха се, почнаха да се чупят столове, мебели и настъпи хаос. Джон крещеше, че не е искал така да се развият нещата, че съжелява и в същото време си разменяше удари с Филип. Опитвайки да избегне един от поредните такива, Филип се дръпна назад и се спъна в една малка табуретка, залитна и падна върху ръба на една масивната дъбова маса в центъра на стаята. Тялото му се отпусна безжизнено.
     След три дни, група игращи деца на един безлюден плаж забелязаха нещо съмнително във водата в малкия почти скрит залив, недалеч от крайбрежието на Маями. Приближиха се и видяха капака на един автомобил, недалеч от скалите, с които заливът завършваше. Съобщиха в полицията и не след дълго органите на реда бяха на мястото. Първият патрул, който се появи откри на около трийсетина метра от потопената кола едни труп, в начален стадий на разлагане, който бе подмятан напред-назад върху скалите през последните дни. Случаят бе един от всичките 3500, който не успяха да разкрият полицаите през тази година.

Първи на опашката

    Натискам бутона на мишката. Екрана просветва. Появява се надпис “Зареждам”, който се преобразува в редици, колони, картини и текст. С две бързи натискания на левия бутон екрана се пренарежда и излиза малък диалог: “Вие сте десети на опашката”.
    Мигам. А съзнанието ми постепенно навлиза в работен режим. Целите, идеите и принципите на личността се изместват от празнота, и преди появата на съзнателни признаци мигам, отново.
    Диалог: “Вие сте девети на опашката”. 
Първите набрани обороти въвеждат обработка в съзнанието: “Голям наплив?!
Много май вървят по пътя ми? Хм, искат същото като мен?! Хм!”. Мигам, а екрана пред мен се размазва. Появява се отново надписа “Зареждам”, но бързо колоните, картините и текста заемат обичайните си позиции на екрана.
    Диалог: “Вие сте шести на опашката”.
    Седемнадесет секунди по-късно. Диалог: “Вие сте пети на опашката”
След отхвърлянето на първата идея съзнанието е предразположено да набере  обороти в правилната посока. “Това ли искам?”. Мигам няколко пъти.   Почти се почесвам .. “Как да разбера ? ..”
    Диалог: “Вие сте четвърти на опашката”.
Поетата посока прекарана през логиката ме навежда на “плюсове и минуси”, минава през  “желания, мечти и копнежи” и завършва на “тук и сега, с какво мога да се задоволя?”. Толкова много въпроси, а отговорите... “ха ха, виж колко гледни точки..”
    Диалог: “Вие сте трети на опашката”.
Набраните обороти достигат капацитета си. Всяка последвала мисъл става изопачена и ирационална. “Не съм достатъчно добър..”.”Не мога..”. “От къде да подхвана?”. Диалогът е застинал. “Вие сте трети на опашката”. Неспособен да рационализирам, съзнанието ми бързо прелива темата... “Защо трябва да има опашки? И аз да чакам?! Не съм достатъчно добър и бърз да съм първи? Все едно не са ми дали шанс да се докажа?! Чакай малко .. аз сега се наредих, да, не са ми дали шанс да се докажа..”
    Диалог: “Вие сте втори на опашката”.
Успокоявам дишането си. С него набраните обороти съзнателно намаляват. Пресяването на въпросите е започнало. Няма смисъл от толкова много отговори, следователно не са ми нужни и всичките тия въпроси... Минутите се изнизват, а диалогът почти е изгубил значението си. Лесните бързо се отхвърлят, но по-напористите като “Заслужавам ли?”, “Достатъчно добър ли съм?” и “Имам ли вече нужните умения?” остават за по-дълго време. Понякога дори обръщат каруцата, посоката и съзнанието на мисловния процес. Хубаво е, че често се сещам за жокера “Аве, Цезаре! Това не ти е първата опашка, която чакаш!” Мигам. Преди жокера да постигне целта си усещам промяна на екрана пред себе си.
    Диалог: “Вие сте първи на опашката”. 
Мигам, отново. Отново усещане за празнота, но не съвсем. Празнотата се превръща в енергия, концентрирам се, изниква целта. Последният въпрос. Истинският отговор, който ми е нужен.. “Това ли искам, наистина?. Да чакам на опашка, за това което искам истински? Хм, това май не го пишеше и в дребния шрифт на контракта..” Минутите минават. Сещам се да мигна няколко пъти. Трябва да се отбележи. Диалог: “Вие сте първи на опашката”. Чудя се, а още чакам. И тая опашка не помръдва. “Пак се набутах, а ха ха ха!”. Вторачвам погледа си в диалога. Текста е неизменим. “Няма да чакам на опашка за това, което искам”. Изправям се. Завъртам се и се отдалечавам, бавно и целенасочено. Екрана зад мен се променя. Колоните, картините се размиват и са заменени от голям текст “Зареждам”. Липсват само очи да изгледат този филм.

Вие чакате ли като мен по опашки или “Само временно..” или може би “От време на време..” ..