Първи на опашката

    Натискам бутона на мишката. Екрана просветва. Появява се надпис “Зареждам”, който се преобразува в редици, колони, картини и текст. С две бързи натискания на левия бутон екрана се пренарежда и излиза малък диалог: “Вие сте десети на опашката”.
    Мигам. А съзнанието ми постепенно навлиза в работен режим. Целите, идеите и принципите на личността се изместват от празнота, и преди появата на съзнателни признаци мигам, отново.
    Диалог: “Вие сте девети на опашката”. 
Първите набрани обороти въвеждат обработка в съзнанието: “Голям наплив?!
Много май вървят по пътя ми? Хм, искат същото като мен?! Хм!”. Мигам, а екрана пред мен се размазва. Появява се отново надписа “Зареждам”, но бързо колоните, картините и текста заемат обичайните си позиции на екрана.
    Диалог: “Вие сте шести на опашката”.
    Седемнадесет секунди по-късно. Диалог: “Вие сте пети на опашката”
След отхвърлянето на първата идея съзнанието е предразположено да набере  обороти в правилната посока. “Това ли искам?”. Мигам няколко пъти.   Почти се почесвам .. “Как да разбера ? ..”
    Диалог: “Вие сте четвърти на опашката”.
Поетата посока прекарана през логиката ме навежда на “плюсове и минуси”, минава през  “желания, мечти и копнежи” и завършва на “тук и сега, с какво мога да се задоволя?”. Толкова много въпроси, а отговорите... “ха ха, виж колко гледни точки..”
    Диалог: “Вие сте трети на опашката”.
Набраните обороти достигат капацитета си. Всяка последвала мисъл става изопачена и ирационална. “Не съм достатъчно добър..”.”Не мога..”. “От къде да подхвана?”. Диалогът е застинал. “Вие сте трети на опашката”. Неспособен да рационализирам, съзнанието ми бързо прелива темата... “Защо трябва да има опашки? И аз да чакам?! Не съм достатъчно добър и бърз да съм първи? Все едно не са ми дали шанс да се докажа?! Чакай малко .. аз сега се наредих, да, не са ми дали шанс да се докажа..”
    Диалог: “Вие сте втори на опашката”.
Успокоявам дишането си. С него набраните обороти съзнателно намаляват. Пресяването на въпросите е започнало. Няма смисъл от толкова много отговори, следователно не са ми нужни и всичките тия въпроси... Минутите се изнизват, а диалогът почти е изгубил значението си. Лесните бързо се отхвърлят, но по-напористите като “Заслужавам ли?”, “Достатъчно добър ли съм?” и “Имам ли вече нужните умения?” остават за по-дълго време. Понякога дори обръщат каруцата, посоката и съзнанието на мисловния процес. Хубаво е, че често се сещам за жокера “Аве, Цезаре! Това не ти е първата опашка, която чакаш!” Мигам. Преди жокера да постигне целта си усещам промяна на екрана пред себе си.
    Диалог: “Вие сте първи на опашката”. 
Мигам, отново. Отново усещане за празнота, но не съвсем. Празнотата се превръща в енергия, концентрирам се, изниква целта. Последният въпрос. Истинският отговор, който ми е нужен.. “Това ли искам, наистина?. Да чакам на опашка, за това което искам истински? Хм, това май не го пишеше и в дребния шрифт на контракта..” Минутите минават. Сещам се да мигна няколко пъти. Трябва да се отбележи. Диалог: “Вие сте първи на опашката”. Чудя се, а още чакам. И тая опашка не помръдва. “Пак се набутах, а ха ха ха!”. Вторачвам погледа си в диалога. Текста е неизменим. “Няма да чакам на опашка за това, което искам”. Изправям се. Завъртам се и се отдалечавам, бавно и целенасочено. Екрана зад мен се променя. Колоните, картините се размиват и са заменени от голям текст “Зареждам”. Липсват само очи да изгледат този филм.

Вие чакате ли като мен по опашки или “Само временно..” или може би “От време на време..” ..